Март беше кино; ето какво..
Пета поредна година на линия за най-доброто, което се случва на българския екран. И как почна тазгодишната ми одисея, която този път се явява и максимална откъм присъствие? Изпреварвайки събитията с част от панорамата на братя Тавиани. Заглавието е ПОД ЗНАКА НА СКОРПИОНА, годината- 1969. За разлика от реалността, историята се развива незнайно колко време преди Новата ера. Земетресения и вулкани пращат оцелелите жители от един малък остров на друг, също толкова рисков. Изплашени и жадни за ново начало, те започват полагане неимоверни усилия да убедят хората да се присъединят към бягството им някъде на сигурно място. Започва сблъсък на егота, конфликт на едно общество с друго. Човекът се играе от Джан Мария Волонте, олицетворение на всичко разумно и несъвършено. Той се съмнява дори в собствения си морал, показва различни чувства и сам поема цялата тежест на отговорността. Покъртителен е всеки кадър търсещ лицето му на фона на останалите диви емоции и животински желания, които всички наоколо показват, без значение от пол и възраст. Например, в една сцена търчащо безцелно дете е вързано за голям камък от баща си. Всичко това с накъсания начесто монтаж и озвучени с резки и повтарящи се драматични звуци сцени ме кара да си правя извода, че вероятно така би изглеждала версия на Повелителя на мухите според великия Пиер Паоло Пазолини. Още повече когато секунди след развръзката решавам "шах и мат", но второто дойде едва след истинските последни десетина минути. Където отвъд пламналите жестокости тихо и плавно стигаш до извода, че каквото и да се случи в човешката история, новото начало ще бъде начало. И винаги ще има кой да застане зад него, независимо от всичко.
Сценографът Юлиян Табаков представи същинската премиера на своя дебют ЦВЕТАНКА на рождения ден на покойната си вече едноименна героиня- баба му. Чист по детски филм за тежестите на България през очите на щастлив страдалец и съответно през неговия поглед на самоосъзнат артист. На фона на разказите и спомените й като монолози преобладават безпрецедентни гледки и звуци на художествени асоциации със самите й думи. Махнем ли малкото документални кадри и снимки, остава първично произведение на изкуството в най-чист вид- картина с туптящо сърце. Кратки откъси от 'Една българска роза' и 'След десет години' връщат към носталгия, до която всеки може да се докосне по различен начин. Юлиян Табаков е име, което тепърва ще следя с интерес.
Дойде време за ОТВЪД ХЪЛМОВЕТЕ или завръщането на Кристиан Мунджиу след пет години.. 4 месеца, 3 седмици и 2 дни, който бе едно от ярките чудеса в големия възход на балканското кино в последното десетилетие.
Две млади жени израснали в сиропиталище се срещат след дълга раздяла. Войчита е открила Бог, Алина- че не може без Войчита. В следващите 150 минути вярата, нуждата и пълното раздаване ще са тотални. Ще има непрестанна обиколка из кръговете на живота, подобна на адските такива в Смъртта на г-н Лазареску. Една любов ще се разклати, друга ще остане вечна. Каквото и да се случи няма да е неочаквано, нито невероятно, а истинско. До степен, в която след финалните коментари и кадри самият безучастен зрител се е оказал жертва.
Половината от братя Тавиани - Паоло - представи българската премиера на ЦЕЗАР ТРЯБВА ДА УМРЕ. Документално-театрален експеримент за италиански затвор, където осъдените получават право на кастинг и участие в Шекспировата пиеса. Дори видимият талант на някои от тях не играе важна роля, та нали сцената сега е само тяхна и те ще дадат всичко така или иначе. Ще влязат в ролите си, ще се познаят в тях... Осъдени доживот ще осъзнаят, че открият ли изкуството, килията им наистина се е превърнала в затвор.
ВИК И ФЛО ВИДЯХА МЕЧКА отбелязва четвъртото посещение на режисьора Дени Коте в София, както самият той сподели преди прожекцията. И по негови думи ще ни покаже удоволствието от това да напишеш обикновен разказ, който накрая просто сам да намери изненадата.
60-годишната Вик излиза от затвора и заживява в колибата си, изолирана от света. Скоро по-младата й приятелка и любовница Фло, също с криминално минало, се присъединява към нея, парализирания й чичо, негативно настроения й съсед и хомосексуалния полицейски служител, който ги проверява всяка седмица. Въпреки цветната картинка и минималистичния черен хумор, преобладава горското мъртво спокойствие, неизказаното минало и всеобщият страх от необещаващото бъдеще. Вик е в комфортна зона и иска единствено Фло до себе си. На Фло все повече й се живее истински откакто разбира, че миналото й не е приключило с нея. Който го е страх от мечки, не ходи по хората. Те обаче са в гората и много, много ги е страх. Но шамарът от думите на Коте идва не с ударния завършек в духа на безпощадния Бруно Дюмон, а с електро/синтпоп парчето от финалните надписи, което гласи: It's a pretty day to die, my blue eyes and your black eyes, it's a pretty way to die, it's a pretty way to lie...
OH BOY на Ян Оле Герстер е за нещо, което понякога също се случва по много когато си млад, и според думите му след прожекцията дълги години е прекарал в проучвания правейки именно това- нищо.
Нико, изпълняван от германската звезда Том Шилинг, отрязва приятелката си в началната сцена и оттам насетне го понасят ветровете на случайни хора, които го обгрижват с излишното им според тихата му мизантропия внимание. Отлично изписани малки персонажи като съсед, който сам си играе на джаги в мазето; най-добър приятел и нереализиран заради посредствените предложения, които получава, актьор; бивша дебелана от миналото му- сега изпълняваща пърформанс арт психотична хубавица; непознат стар меланхолик в бара, който вероятно ще отвори пътя към заветното кафе, единственото което Нико действително търси в черно-белия Берлин. Дръзкият диалог, кинематографията и инструменталният джаз препращат към френската Нова вълна и ранния Уди Алън.
Армандо Бо, сценарист на Бютифул, дебютира с ПОСЛЕДНИЯТ ЕЛВИС не без продуцентската дейност на Алехандро Гонсалес Иняриту. Карлос е имитаторът на Краля в Буенос Айрес, или поне един от многото. Но Карлос е Елвис. Защото е разведен и усилено продължава да пълнее, а дъщеря му се казва Лиза Мари. Защото притежава частица от Неговия талант и знае, че ще успее. Защото сякаш роден с готов план, дори в миг на последно колебание, след принудително разчупване на отчуждението с Лиза Мари тя му напомня, че вярва в триумфа на баща си. Защото след този Елвис- потоп.
Родното бижу на 17-ия СФФ без съмнение е БЕЗ ЗАГЛАВИЕ. Иван Москов и сърежисьорът Игор Христов с куче преди прожекцията на кратък филм за млад писател с копнеж в съня, а монтажист е лицето зад Амели Пулен и Най-дългият годеж- Ерве Снайт. Големият ключ за бягството от реалността и цялата чаровност на приказката е изгряващата Леда Стоилова. Нейната невинност и непринудено държание са богатството на приключението, което героят на Иван Бърнев ще преживее, сбъдвайки нещата раждащи се от пишещата му машина.
Последва го абсолютният реализъм ШАРКИЯ. Камел всеки ден минава дълъг и еднообразен път от дома си в пустинята до гарата на Беер Шева, където работи като охранител. Получава предупреждение за изнасяне от властите, които решават да разрушат колибите на него и брат му, а един бедуин е нищо без земята си. Затова трябва да направи всичко по своите силите, дори да е в контраст с природата му да се превърне в герой на деня. Камерата на Ами Ливне ще следва Камел неотлъчно в бавния преход и решенията му докато той сам не продължи напред.
ПАНИХИДА като празник е най-извисената форма на изкуство, която тазгодишният фест може да поднесе. По думите на Ана-Фелиция Скутелнику, която след смъртта на баба си се връща в Молдова за да направи кратък филм в нейна памет, прераснал в 60-минутен експеримент между чистата фотография, документалното и играта- просто реших да заснема тези красиви хора, които преживяваха различни неща пред камерата. И така, стари сядат на масата в дъждовната нощ и обсъждат живота; млади люпят семки и носят виното на път към гробищата в жегата на утрешния ден. И след сълзи и песни, след всекидневни вдъхновения, които днес биха подхождали на Андрей Тарковски повече отколкото на всеки друг; след малко чудеса и повече хумор зрителят, който всеки трезвен и пиян участник ще погледне с очите си, стига до свещения дар на освобождението... В края, в същинския край, единствено тялото е преходно.
КРЪГОВРАТ на Дервиш Заим, както той сподели преди началото, е за основата на всичко или поне връзката на човека с природата. Фокусът е върху турско селище, където овчарите от околността организират традиционно през вековете състезание с добитъка си. Покрай подготовката и самата надпревара се случва животът- грижите които участниците полагат за овцете си, тяхната неизбежна за човешкото изхранване гибел и почитта, която всички животни заслужават след края си. Ядрото на предаващата се мъдрост е дългогодишният шампион, старият Рамазан.
Едва навреме за самото начало на единствена премиерна прожекция в късния петъчен следобед, зала Люмиер се пръскаше още пред външния вход. Христос Стергиоглу от номинирания за Оскар Кучешки зъб открива ОТЧУЖДЕНИЕ по специален начин с песента си, след което го опознаваме като ловец с болна майка и жена, от която не може да има деца. Защото героят му минава 50-те, но вече е изготвил плана си и ще пътува към България, за да купи бебе от своя стара позната. И както той сам безизразно споделя, няма лоши хора, има лоши постъпки. В друга сцена седят българин, грък и глухоням, които не биха се разбрали помежду си дори животът им да зависи от това. Глухонемият пък се играе от Ованес Торосян, накрая оставящ впечатлението, че сред отсъствието на нормална човешка комуникация е казал повече от всички. Дългите кадри, ъглите и минималистичните движения на камерата раждат асоциации с модерни европейски сили в киното като Улрих Зайдл, Андрей Звягинцев и гръцката Нова вълна. Както каза продуцентът Христо Живков приемайки наградата на СФФ за най-добър български филм, това е произведение на невероятни дължини, а да не забравяме все пак продължителността му от няма и 75 минути. Голяма първа стъпка за режисьора Милко Лазаров; безкраен скок за родното ни кино.
ЕПИЗОД ОТ ЖИВОТА НА СЪБИРАЧА НА ЖЕЛЯЗО звучи още по-красноречиво след края си. Не документален, а истински до момент в който стълба осезаемо удря камерата и всичко просто продължава нормалния си ход. Назиф, естествено, играе себе си- жител на бедно босненско село като всеки друг. Съпругата му прави тежък спонтанен аборт с което слага начало на сюжетния конфликт, защото семейството не може да си позволи пари за рутинната операция. Но Назиф не е никога обезверен, никога не показва отчаянието което се очаква, никога не спира търсенето на пролуки, както и да изрази с всеки малък жест любовта към двете си момиченца и жената, която му ги е дарила. Затова и заслужено печели наградата на Берлинале за най-добър актьор... той- събирачът на желязо.
Под природните красоти на турската провинция, из лятната семейна идилия се крие най-лошото- всички страхове ЗАД ХЪЛМА. Фаик, двамата му сина и техните деца се сблъскват с нарастващо напрежение след няколко съседни овчарски навлизания на забранена територия. Вътрешната параноя постепенно ще отприщва все повече агресия, задавайки въпроси с чиито отговори само зрителят остава наясно. Яркият персонаж е в лицето на психично разстроения иначе мъжкар Зафер, на когото често напомнят да си пие хапчетата и който плаче за всяко наранено животно. Кой и къде всъщност е врагът? Приликите с киното на Нури Билге Джейлан са наелектризиращи, а иронията в музикалното оформление на финалната сцена е трудно достижима.
ПЕТИ СЕЗОН поглежда към евентуална реалност на идеята за изчезването на пчелите. В белгийско селце традиционно изпращат зимата с изгаряне кукла на кладата, която този път решава да не гори. И времето просто спира. Повече нищо не расте и не дава плод, но след откритието на местния пчелар това е напълно нормално. Съответните промени в отношенията намекват за предстоящ упадък на човешкия род. Абстрактни решения на камерата и вдъхновения на границата между комичното и кошмарното (медът и пернатите не са това, което са) отвеждат към непознат, пост-цветен свят без решения. И това не е първата подобна провокация на белгиеца Петер Бросенс и американката Джесика Уудуърт, неконвенционалното им изкуство не познава дори териториални граници след като са творили в Перу, Монголия и Китай, а сега затварят и трилогията на въпросите; след прожекцията очарователната дама държеше да подчертае, че търсенето им се корени именно в задаването на въпроси. Не са мислени предварителни послания, нито дори готови реплики до броени минути преди снимките, всеки кадър сам за себе си и в центъра на процеса- царството на интуицията. Досущ като щраусите през петия сезон.
Техническото майсторство в дебютния КРИВИНА вади извън релси всяко усещане за място и принадлежност. Миро се мести от бивша Югославия в Канада, където след неуспеха от дългогодишни опити за ново начало си спомня стария приятел Дадо, сега изпаднал в неизвестност и издирван от Интерпол за военни престъпления. Започва наглед простичко търсене на нещо отминало за което да се хванеш, един последен шанс за помирение. Взетото от войната обаче влияе все така дълбоко на психиката и съдбата за всички засегнати. Из неусетните 65 минути чувство за безизходица ще предаде движението на камерата заедно с тънки сюрреални звукови ефекти, на места преминаващи в помитащ всичко след себе си шум, а заключителният кадър ще осигури съвсем изчистен прочит на екзистенциалния трап.
Няма лек за АНТОН Е ТУК. Няма противоотрова за безкрайната любов, която един аутист може да притежава, нито за постоянната близост от която се нуждае. Живее сам с майка си, когато след случайно четене на детски съчинения режисьорката попада на неговите незабравими думи и веднага го намира. Само че Антон е пораснал със седем години и отдавна забравил нормални действия като писането. Руската система не помага, а майка му умира, но досущ като него- баща му е тук. Единствено камерата на Любов Аркус, в която замесените животи ще се огледат, може да подреди правилно хода на събитията. Съчинението носещо наименованието Хора, което подбуди началното търсене, приключва така: Хората имат край. Хората летят.
Някъде измежду краищата на света и тяхната противоположност е мястото.. КЪДЕТО ЛЕТЯТ КОНДОРИ. Чилийски режисьор си спомня пътуване отпреди 20 години след като документалистът Виктор Косаковски се обръща към него за съдействие в настоящ проект. Целта е антиподът Патагония-Сибир, като в суровия работен процес показан тук се раждат нови и нови идеи, а красотата расте с всеки изминал снимачен ден. Двамата са на различни полюси във всичко, което води само до позитивни резултати в чисто филмовите качества, където наблюдаваме част от думи и вълшебства на световни експериментатори в киното като Йонас Мекас и Крис Маркер. Правилата на Косаковски за начинаещи режисьори са следните: Не снимай, ако имаш нещо за казване- кажи го или го напиши. Не снимай, ако предварително знаеш посланието- открий света и себе си докато снимаш. Не снимай просто от любов- комбинирай чувства. Не снимай с включен мозък по време на снимки- само преди и след. Не снимай, ако можеш да живееш без режисурата. Не следвай моите правила, създай свои.
В сигурно най-студения ден на 2013 установявам, че неконтролируемата обиколка на Сергей Лозница из руската провинция продължава. След официалния му пълнометражен дебют Щастие мое, майсторът се завръща В МЪГЛАТА с умело изграден пост-апокалиптичен свят на Втората световна война. Цялото действие на двучасовото пребиваване в зимната гора се развива за по-малко от три дни, с което все пак оставаусещането за пълноценно жизнено наблюдение над тримата си герои. Разглеждат се последиците от съмнително освобождаване на обвинен в предателство партизанин, невинен по негови думи. Какво се случва с човек, чието тотално уповаване на собствения морал не среща желаното разбиране? С един надигран участник, който носи смърт вместо кръст.
Синът в аржентинско богаташко семейство е изписан от психиатрична клиника. Връщането му към реалността в ЛА ПАС обаче почти не се случва- когато не лежи мълчалив и усмихнат, не се разхожда безцелно, не се опитва да се свърже с бившата си приятелка и не игнорира трудните въпроси, споделя че единствено би желал дете. Намира утеха не в отчуждените си родители, които го глезят като бавноразвит, а в прислужницата, която изпитва задушаваща неприязън към огромните социални разлики и носталгия към родна Боливия. Настанилото се за 70 минути спокойствие бавно израства до експлозии и ясни пътеки.
'Именният ден на Перти Курика' не е събитие, а името на колоритна финландска група в документалния ПЪНКАРСКИ СИНДРОМ. Четиримата членове имат умствени увреждания и получават специални грижи в дома който пребивават, но са на пълна свобода на репетициите и изпълненията си на сцена, където ги опознаваме заедно. Всеки от тях получава и достатъчно самостоятелно време, в което да избухне от сълзи или агресия за всичко което просто не го кефи- така се ражда истинската комедия в човешки проблеми на пънк, жив както винаги. Лириките на песните досущ като думите им нямат спирачки и печелят фенове дори извън страната, независимо дали от безобидното отвращение към правителството, педикюра или собственото им състояние. В крайна сметка и четиримата са непораснали деца, получили гласност заради едно уникално настроение което създават- и това те знаят най-добре.
______
И за финал, топ 3 ще бъде:
КРИВИНА - ПАНИХИДА - ОТЧУЖДЕНИЕ
Тва е; без повече зрителско кино до второ нареждане.
