На улицата нямаше жива душа. Замъглените светлини от фаровете на преминаващите коли осветяваха мократа пътна настилка. „Може би всичко това ми се е присънило“, помислих си. Стоях дълго там, загледан в надвисналата над града дъждовна завеса. Сякаш отново се бях върнал в детството си, отново бях станал дванайсетгодишно момче, което часове наред гледа дъжда. Гледаш, не мислиш за нищо и чувстваш как тялото ти постепенно се размеква, и ти се струва, че се отърсваш от действителността. Дъждът има особена хипнотична сила.
__________
Колкото и много да мислех за нея, назад в спомените си или напред в очакванията си, като я изживявах отново и отново – физическото усещане за нея, нейните звуци, качеството на любовта, която ни свързваше, самото й животинско присъствие – това винаги ми носеше, наред с познатото, и някаква изненада. Вероятно подобна амнезия е чисто функционална- онези, които не могат да откъснат сърцата и умовете си от своите любими същества, са обречени на провал в житейските борби и не оставят генетични отпечатъци.
