soudain le vi(d)e

Как подхождам към филм, който толкова дълго е у мен като идеята за проект-амбиция/трип с най-голям потенциал в сегашното ми съзнателно време, продукт на изминалото и дефиниращ бъдещото десетилетие, на религиозни и творчески вдъхновения, субстанции и фетиши от всевъзможни места и епохи. Мога ли да съм подготвен за събитие в киното, което с финес ще изнасили представите ми за употреба на визуална и душевна креативност? По-скоро не, но пък едва ли можеше да има по-разхвърлян и недостоен начин за гледане от моя. След две години в очакване- делничен следобед, слънчева атмосфера, не е и блурей, нито пък на плазма, с подобаващо озвучение или кой знае колко вдъхновена моментна нагласа. Сутринта случайно се бях сетил за него и се оказа, че преди броени часове се е пръкнал нов не лош релийз, след което съвсем встрани от темата прочетох за зодията си как нищо и никакъв вторник като днес ми бил щастливият ден. И накрая просто го пуснах.

„Често животът се свежда само до едно много травматизиращо преживяване.“ – Гаспар Ное

Сещайки се /извън контекста на цитата/ колко пъти досега съм оприличавал някои филми на преживяване, направо ме отблъсква мисълта да го възприема като другите. За което бездната напълно в реда на нещата се оказа съществен образец. Буквално чуждо преживяване, което всячески инспирира, уморява, бунтува се и зачева непоносимости, чувства, спомени, сънища, идеологии. Не без причина отсъства някой и друг стандартен кино компонент като актьорска игра, което и хич не прави особено впечатление. Визия, звук и емоции вкупом превземат екрана и съзнанието и продължават да ги държат в другаде-то. Извисяването над Сам срещу всички и Необратимо е с такава категорична тежест, че почти не си струва да се отбележи. След тях и множеството шортове ясно се наблюдава майсторско израстване в изкуството на един изкривен човек, творящ с разпиляващо от шок и удовлетворение контрастно отношение върху живота.
Първите аплодисменти идват специално за анатомията на бездна. Едно от значенията й- нарисувано като огледален синхрон с действителността- хаосът и апатията, които понякога идват в повече, но всъщност точно колкото и където трябва.

СПОЙЛЕРИ

При подобна травма за момент всичко губи смисъл. Бездната за зрителя се превръща в този момент- метаморфозата на един безцелен ум. Състоянието на липса на възможности, на задънени улици, произволни крясъци и физически компенсации/терзания; състояние, което убива, но и с правилната намеса дава плодове. Проницателно и елементарно. А посланията на Ное са както елементарни, така и комплексни и големи колкото героите си, тези истински хора, които сме ние. Толкова първични, просмукващи, значими и, отново, елементарни за въоръжено око, че оставам рядко поразен. И щипвайки по нещо ценно от всяко произведение, това вече се пука по шевовете от настроения, цвят и величини. Защото както знаем от Сам срещу всички...

„Животът е една голяма бездна.“

И понякога трипът властва над нас. Мъртвият тук търси човешка полза от съществуването си сред близките, а те от своя страна- за какво да се хванат. И ако времето необратимо руши всичко, то в бездната любовта избавя от смърт...

Bienvenue dans la vie.