Шест месеца по-късно, без очаквания, като дори не знаех, че е лебедова песен за вдъхновението си /почти както при Distant на Ceylan/- ами съжалявам, че не му отдадох значимото на голям екран. Основен минус намирам единствено у нескопосаното загатване на елемент като политиката, която иначе бе неделима част от последиците в лежерно потапящата история. Така или иначе бях забравил за телефонния разговор и още някой друг момент там след последния половин час. Връзката с Библията при сцената с дядото, носещ кръста си, и неделята, която води до артистично вдъхновение и първата усмивка, е направо разтапяща. Радост за сетивата беше тази съвременна родна интимност на фона на красивата софийска тишина, последвана от един оптимистичен завършек в иронична игра с реалността за същия човек. Съдбата явно се е постарала, че да се стигне до такъв достоен реквием за финал. И може би ще се поизхвърля, понеже Светилника ми е още пресен, пък и е сигурно единствената българска книга, която съм чел дума по дума с удоволствие, но намирам приликите на Христо с незабравимия Рафе Клинче за великолепно попадение до толкова, че настръхнах щом ми дойде на акъла. Разликата в епохите само потвърждава контрастните съдби на съответните героини- едната е принудена от семейството си да замине, другата е директно погубена от същото. Резултатите са ясни.
По-добрият Акин- лично мнение.
