Суровата нирвана на Джармуш и Деп: „туристически гайд“ на себеоткриването. И напускането /напълно произволно, почти невинно понятие/ — плюс съответния начин — на света, който пресъздава... каквото и да е останало от него. Където и да води.
Смутено начало, спохождано лека полека от подчертано смразяващата околна стилистика- анонимна режисура, натрапчива сюрреална атмосфера- обхващащи духовното и материалното мрак, студ, отчуждение, чувство за търсене на някой/някакво неизвестно, изгубено; преплитащи се идеи и феерични пейзажи в такт с метаморфозата на ‘мъртвеца’; тежкият инструментал на Нийл Йънг и как неусетно и сякаш незабравимо влиза под кожата. Не отсъства и класическата красота..
Мимолетни персонажи под път и над път, изиграни от емблематични или... изобщо имена /някои от които — срам, не срам — дори не бях открил на първото невъоръжено и вече достатъчно отлежало четене/- Мичъм, Хърт, Торнтън, Бърн, Молина, Уинкот, Хенриксен, Криспин Гловър, Джаред Харис, Иги Поп- кой от кой по-откачен и на място, себе си.
А колко цветущи слоеве и похвати... Артистични намеци/реверанси в конфликт с отделни епизоди; лични схващания за живота сега, за липсата му, за невъзможната дефиниция и на двете; расовите и религиозните закачки, увлекателният като приспивна песен преливащ символизъм... Играта на думи с Никой. И един неакцентиран черен хумор, биещ на жанрова сатира с идеята за анти-уестърн... Е, и Уилям Блейк- самият той. „If the doors of perception were cleansed, everything would appear to man as it is: infinite.“
Последните 15 минути /част от тях/ са на крачка от божественото. Сюблимен вътрешен пир.
И както 2001 надхвърля човечеството като множество от всички страни на времето, така тук се открива душата като въпросителна единица извън пределите на нормалното, на съзнанието. Може да се разглежда като изкуство /визуална поезия в пълен блясък, в неутолима грация/, философия, наука... или директно да се приеме, че филмът е ОТВЪД.
А, липсата на войсоувър ще да е...
